Това есе е необходимо, за да насочи вниманието на практикуващите в тази област върху един доста пренебрегван аспект на хипнозата – за съжаление и в представянето, и в литературата, и в обучението по хипноза най-голямо внимание се обръща на различни школи, подходи, техники, способи, принципи на хипнотизирането и т.н. Тези неща трябва подробно и детайлно да се изучават и затова ще ги откриете във всяка качествена литература и обучение по въпроса, ще ги откриете в пълнота и в курсовете и семинарите а БАХ. Понякога обаче се концентрираме прекалено много върху тях и пропускаме най-важната стъпка в овладяването не само на хипнозата, но и на всеки друг практически аспект на знанието – а именно целенасочената и непрекъсната работа върху собственото си духовно (морално, емоционално, интелектуално) и физическо (знаете, че е невъзможно да се отдели едното от другото) самоусъвършенстване.

Няма как да не сме съгласни с тази банална истина. Лошото е, че все по-често поставяме ударението върху „банална” вместо върху „истина”. Иначе щяхме сериозно да се ангажираме с гореспоменатата дейност, а това изисква доста усилия – дисциплина, търпение, понякога лишения, понякога поемане на рискове, често поражения и постоянно търсене на нови предизвикателства. За някои това може би е глупаво, за други – романтично, но и в двата става дума за един вид „terra incognita”, за която не всеки смее да употреби визата си. А и е ”твърде човешко” да избираме често по-лесните пътища.

По-лесно е да даваш съвети, отколкото да ги следваш.

По-лесно е, например, да си съставиш хранителен или какъвто и да е друг режим, отколкото да го спазваш. (От утре вече започвам. Или по-добре от следващия понеделник.)

По-лесно е да си намериш оправдание за някой свой вреден навик, отколкото да се откажеш от него. (Пуша, защото имам проблеми.)

По-лесно е да вървиш по отъпкани пътеки, отколкото да проправяш нови.

По-лесно е да отречеш и осмееш нещата, които не разбираш, вместо да се опиташ да вникнеш в тях. (Какво?! Земята била кръгла? Пълни глупости!)

По-лесно е да опознаеш другите, отколкото себе си.

И е по-лесно да овладееш техниките на хипнозата (или каквото и да е друго), отколкото да овладееш себе си.

Не това обаче е пътят, ако търсиш майсторството и изкуството в тази (или която и да е друга) област.

Основен постулат е, че ако искаш да превърнеш едно познание и умение в изкуство, трябва да направиш така, че творбата или работата ти да отразява твоя вътрешен свят. И ако в живописта, музиката, поезията и танца можеш да си позволиш да изразиш своите страхове, кошмари и лудост наред с космологичната красота и хармония, то в хипнозата – и най-вече в терапията – е немислимо и непростимо да предлагаш своите слабости и хаос на човека, дошъл при тебе за помощ. В този случай ще се чудиш защо педантично спазваните изпитани техники не дават приписвания им резултат. И е по-лесно да обвиниш техниката, отколкото себе си. Или може би направо би отрекъл хипнозата.

Говорейки за самопознание и терапия съм далеч от мисълта да пропагандирам психодинамичния възглед, изискващ от бъдещия психотерапевт да преминава курс на лична терапия в продължение на години. Далеч съм и от мисълта да я отрека, но трябва да подчертая, че това е само един от начините да научим повече за скритата си същност и този начин е подходящ най-вече за хората, открили своите отговори във фройдисткия възглед за човешката природа.

Ако обаче се отърсим от фанатично-религиозното си отношение към психоанализата или пък към която и да е теория, ще забележим, че има и други начини да обогатим себепознанието си и да развием и укрепим толкова необходимите за терапевтичния процес вътрешна цялост, сила и хармония. Без да направим това за себе си, е нереално да се надяваме, че сме в състояние да го направим за някой друг. Трудно е да повярваш в успехите и шанса на човека срещу себе си, ако не вярваш в своя личен успех и шанс. А без вяра, както казва един известен писател, кръстът си остава просто две кръстосани пръчки.

Някой може да попита кои са другите начини, освен личната анализа и терапия да получим познание за себе си, за собствените ни слабости, за неподозираните извори на сила, които носим в себе си, за неосъзнатите ни стремежи, за обещанията, които сме си дали в най-ранно детство и т.н.

Начините, доколкото знам, са около седем милиарда с тенденция да се увеличават непрекъснато, ако вярваме на статистиката на ООН. Всеки от нас има свой собствен, уникален път, който трябва да прекоси за времето, което му е отредено на тази земя и всеки учи по индивидуален начин нещата за себе си, за другите и за природата на всичко, което ни заобикаля.

Учител може да ни бъде семейната среда.

Учител може да ни бъде определен човек със специална роля в живота ни.

Учител може да ни бъде университетът или друга школа или общество.

Учител може да ни бъде професията ни.

Учител може да ни бъде хобито ни.

Учител може да ни бъде някое лично нещастие, последвано от щастие.

Учител може да ни бъде някое лично щастие, последвано от нещастие.

Учител може да ни бъде божеството, в което вярваме.

Учител може да ни бъде любимият поет, автор, художник, композитор, актьор.

Учител може да бъде дървото за дърворезбаря, камъкът за скулптора, цветето за градинаря, детето за майката, противникът за воина, пациентът за лекаря, духът за шамана, животът за всички нас.

С други думи житейският опит може да бъде натрупан както в кабинета на психоаналитика или университетската скамейка в Оксфорд, така и навсякъде другаде. В „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” Робърт Пърсиг пише:

“Буда божеството се чувства толкова комфортно в предавките на мотоциклета, колкото и в листата на някое цвете на висок планински връх. Да мислиш по друг начин, означава да обидиш и отречеш Буда.”

По същия начин и всяка истина, познание или тайна е навсякъде около нас или въобще не е. И въпросът не е къде, а как да я открием. Вярно е, че всеки от нас има свой собствен път, но много често пречките и враговете, които срещаме по пътя си, са едни и същи за всички нас. Нека обобщим, че нещата, които ни пречат най-много, са страхът и чувството за собствена важност. Естествено, имам предвид нездравото проявление и на двете. Защото има разлика между разумната предпазливост и безумният страх, както има разлика и между здравословното самоуважение и достойнство и болната лична амбиция и егоизъм.

Ако искаме да разгледаме тези два най-често срещани капана по пътя на знанието и моженето, ще трябва да започнем с чувството за собствена важност и личната амбиция, защото страхът много по-рядко играе ролята на подбудител на някое търсене.

Стремежът към потвърждаване на важността на собствената ни особа може да бъде изразен по много начини – като кариеризъм, популизъм, безскрупулност, неприемане на чуждото мнение, компромисно отношение към всичко, потвърждаващо нашето величие и въобще всяка проява на самовлюбеност.

Какво общо има това с хипнозата ли? Много, защото връзката между хипнотизатор и клиент е много лична и силно интуитивна и в този контекст нашият клиент ни „усеща” изключително ясно. Ако сме успели да се доближим достатъчно близо до него, то подсъзнанието му ще бъде напълно способно да различи негативните нюанси на намерението, с което подхождаме към него и това би намалило ефективността на работата ни. Ще бъде чудесно, ако успеем да превърнем кариеризма в искрен интерес към работата си, евтиния популизъм – в просто и разбираемо общуване, безскрупулността – в достойно отстояване на личните убеждения, нетолерантността – в прогресивно мислене и т.н. Повярвайте ми, че колкото повече победи удържим срещу този враг, толкова по-големи са шансовете ни да бъдем „харесани” от подсъзнанието на човека, когото искаме да хипнотизираме.

Има и нещо друго. Много от хората често свързват хипнотизатора с едва ли не достигнал най-дълбоките човешки и езотерични тайни човек, способен да властва над съдбите на останалите. Това отношение може би се дължи на присъщата на хипнозата загадъчност и мистика, поради неразбираемия за съзнанието начин на действие на подсъзнанието. Сериозно изкушение е да се представиш в очите на по-малко информираните или повлияни от тебе хора като повелител на неземни сили, като гуру, божи избраник, всемогъщ лечител или всезнаещ мъдрец и маг. Който иска да се представя по този начин, просто си губи времето с тази книга, защото тя се занимава само с въпросите, засягащи хипнозата и хипнотерапията в цялото им многообразие. Наистина, има изключително много допирни точки между терапията и различни религиозни и езотерични практики, но много малко е общото между личността на терапевта и драпащите със зъби и нокти да се докопат до научен или обществен ореол псевдомайстори на науката. Сещам се за един японски трактат, наречен „Дзен и изкуството на стрелбата с лък”, където се казва:

“Добрият стрелец се прицелва преди всичко в себе си.”

Нека сега да отделим някоя дума и за страха – врагът, който всеки от нас неизбежно среща в началото на пътя си. За него не мога да ви кажа нищо по-истинско от това, което вече е написал Карлос Кастанеда – човекът, променил светогледа на повече от едно поколение търсачи на духа – и затова ви предлагам цитат от неговата книга „Учението на дон Хуан”:

“– Когато човек започва да учи, той никога няма ясна представа за крайните резултати. Неговите цели са неточни, намеренията му са мъгляви. Надява се на възнаграждения, които никога няма да се материализират, защото още не знае нищо за трудностите на ученето.

Той бавно започва да учи – в началото трошица по трошица, а след това на големи залъци. И в съзнанието му скоро настъпва конфликт. Онова, което научава, никога не е това, което е очаквал или е предвиждал. И той започва постепенно да се плаши. Ученето никога не е това, което някой би могъл да очаква. Всяка стъпка в ученето е нова задача и страхът, който човек изпитва, започва да се наслоява безжалостно, неумолимо. Неговата цел става бойно поле. Ето, че вече се е натъкнал на първия от естествените си врагове: Страхът! Ужасен враг – лукав и труден за побеждаване. Той се спотайва зад всеки завой на пътя, дебне, изчаква. И ако човек, изплашен от близостта му, побегне, тогава неговият враг ще е сложил край на търсенията му.

– Какво ще стане с човека, ако избяга от страх?

– Нищо няма да му стане, освен че никога няма да научи. Никога не ще стане човек на знанието. Може най-много да бъде кавгаджия или свит, изплашен човек, но във всички случаи той ще е победен човек. Неговият враг ще сложи край на копнежите му.”

Прекрасно казано! Съмнявам се, че бих могъл да добавя нещо освен може би да ви убедя, че ако съществува територия, в която рано или късно ще се изправите пред нещо плашещо и неясно, то това е хипнозата.

Древните гърци са казвали, че знанието е като фенер, който човек носи на гърба си – осветява пътя на тези, които го следват. И ако искаме да навлезем в непознати досега полета, трябва с цялата си трезвост да поемем риска на експеримента, тъй като понякога вместо да търсим следи от стъпките на нашите предшественици, е по-добре да търсим онова, което са търсили и те.

Съществуват три зони, в които можем да навлезем в нашето когнитивно и духовно пътешествие – познатото (това, което вече знаем), непознатото (което обаче може да бъде познато) и непознаваемото. Разумът, съзнанието може да достигне само до първите две зони, но често трансовото състояние съдържа елементи от непознаваемото и ако не сме подготвени за такава среща, опасността да внесем хаос и разруха не само в психичната структура на клиента си, но и в своята собствена, е съвсем реална. В този случай ще бъдем победени, както и в обратния, когато страхът ни парализира и ни накара да се откажем от намеренията си. Единственото нещо, което страхът може да прави, е да плаши (макар понякога и до смърт) и най-сигурното оръжие, което имаме против него, е самопознанието и готовността да поемем отговорност за решенията, които сме взели на базата на това знание. Това е и най-сигурната застраховка за състоянието на човека, доверил психичното си здраве в ръцете ни.

Нещата всъщност не са толкова зловещи и най-полезно за нас в този случай е да познаваме собствения ритъм на усвояване на хипнотичните знания и умения. Преди повече от 25 века основоположникът на доасизма Лао Дзъ е написал:

“Който се е повдигнал на пръсти,

не може дълго да стои.

Който прави големи крачки,

не може дълго да върви.

Който се уповава само на своите очи,

недовижда.”

Това е универсален принцип и естествено е валиден и за хипнозата, а още повече – за всяка форма на терапия.

И, стигайки края на това отклонение от главното идейно шосе, нека го свържем отново с основната тема, като подчертаем дебело, че истинската хипноза не е постоянното обогатяване на репертоара от индукционни техники (това е лесната част), нито пък придобиване на способност да влияеш върху възприятието и поведението на другите. Истинската хипноза не е хоби или професия. Истинската хипноза помага на този, който се занимава с нея да постигне себереализация. Истинската хипноза е начин на живот, почти алхимично трансформиращ практикуващия в постоянно еволюираща личност, оказваща (дори и несъзнателно) благотворно влияние върху заобикалящите го. Истинската хипноза не е цел, а средство, помагащо ни да станем по-добри.